Третата седмица на юни ни донесе среща, която очаквахме с любопитство. В България гостува популярният в цял свят американски журналист, писател и пътешественик Ерик Уайнър. Уайнър е работил за медии като “Ню Йорк Таймс”, “Вашингтон пост”, “BBC Travel”, “Лос Анджелис Таймс”, а освен това е автор на три книги, които се радват на жив интерес в България: “География на щастието: един мърморко търси най-щастливите места на света”, “География на гения: в търсене на най-творческите места по света (от Древна Атина до Силициевата долина)” и “Човек търси бог: моят флирт с божественото” (всички издадени от изд. Фабер, в превод от английски на Нейко Генчев).
“Не можеш да забавиш темпото, ако първо не осъзнаеш, че бързаш.”, отговори Уайнър на въпрос как самият той успява да забави ритъма, движейки се в неистовата писта на дигиталната епоха. Личният му ключ към балансираното темпо на живот е съчетанието. От една страна да мислиш и да се стремиш към осъзнаване, от друга – в духа на прочутата тайландска концепция – “да не му мислиш твърде много”, да не преанализираш нещата, а да ги оставяш понякога просто да се случват.
Уайнър прогнозира скорошен, а дори вече настъпил обрат. Илюстрира го с това, което се случва на 14-годишната му дъщеря, която е digital native – не помни живота си без устройства. Тя и нейното поколение, разказа Уайнър, се вълнуват живо от неща като плочи, стари винили… Според него завихрящата сила на дигиталното живеене рано или късно ще запрати махалото в обратната посока – хората, особено по-младите поколения, ще усетят силна нужда от досег с реалността, с предметността, нужда от осезаем контакт с другите и света.
Изненадващо, писателят не споделя общото схващане, че технологиите са неутрални, че не са полезни или вредни, а ние ги правим такива чрез типа употреба. От една страна е вярно, каза Уайнър, но от друга… представете си технологиите като един лек автомобил. Той не е създаден, за да готвите в него, така че няма как да го използвате съвсем свободно за каквото решите. Защото предназначението му вече е ориентирано в конкретен хоризонт, за определени цели. С една дума, технологиите не са точно неутрални, а пристрастяването ни към тях не може да се разглежда като изцяло наша вина.
За Уайнър ние отдавна живеем в перманентно състояние на адаптация към нови технологии. И книгите за времето са си били нова технология, и парният локомотив, затова той не намира, че сега е радикално по-различно.
Колкото до щастието и мъдростта, писателят завърши с една лична история от Бутан, където се запознал с човек на име Карма. По това време Уайнър бил много тревожен и имал панически атаки. Решил да попита мъдрия Карма за съвет. Човекът му казал две неща. Първо, да мисли по-често за смъртта, поне за няколко минути на ден да се сеща за нея, защото това би му помогнало да си спомня по-често кое е важно. И второ, Карма му се скарал, задето – типично по американски – непрестанно употребява фразата “personal happiness”. Щастието е всичко друго, но не и лично, казал бутанецът. Ти си винаги свързан с другите, по толкова много начини, че няма как да си щастлив в свой самостоятелен балон. Щастието е “relational and not personal”.
Накрая Уайнър сподели, че се чувства несравнимо добре в България, защото и българите като самия него са по петите на щастието, но пък имат един особен афинитет и любопитство към нещастието като извор на движение и откривателство.
